Нека ви разкажа за #клетотокопеле Стив Бартман,- кротък, спокоен, с нищо незабележителен човечец от Чикаго, който никога никому нищо лошо не бил сторил. В една хладна октомврийска вечер през 2003 г. обаче, с едно-единствено движение Стив Бартман объркал безвъзвратно не само своя живот, но и живота на хиляди други хора.
Не, Стив Бартман нито убил, нито дори наранил някого, нито нарочно, нито без да иска. Стив Бартман просто… протегнал ръка. Протегнал я защото много искал да вземе нещо… Но не успял и дръпнал празната си ръка обратно.
И с това едно-единствено, при това напълно неуспешно движение, той направил така, че десетки, може би дори стотици хиляди граждани на Чикаго го намразили. Намразили го, защото им отнел единственото нещо, което не вярвали, че могат да загубят - надеждата…
Колко бързо можете да протегнете ръка пред себе си и да я приберете? За половин секунда? Там някъде… Точно толкова време отнело на Стив Бартман да извърши единственото деяние, с което ще остане в чиято и да е било памет и заради което никога повече не могъл да води нормален живот.
А защо протегнал ръка? Просто искал да хване една бейзболна топка. Видял, че тя лети право към него и посегнал да я хване. Всеки би го направил. И Стив протегнал ръка… Но не успял да я хване. Тя се ударила в дланта му, отскочила встрани и попаднала в ръцете на стоящ до него друг човек. Ето затова Стив Бартман е клето копеле. Заради едно единствено, при това напълно неуспешно движение…
За негово нещастие, с това свое движение Стив изглежда попречил на играч от любимия му бейзболен отбор да хване топката. И това било първото от поредица от злощастни събития.
Клетият Стив Бартман
Но преди това, да видим кой е Стив Бартман и как на 14 октомври 2003 г. той се оказва на пътя на тази топка. Това е важно, защото този блог се казва #Клетикопелета, а никой не се ражда на този свят с подобна титла.
Към онзи момент Стив е на 26 и работи в консултантска фирма за финансови услуги в Чикаго, не е женен и не известно точно тогава да е имал гадже. От всичко на света, Стив най-много обича да гледа бейзбол и е верен фен на местния отбор “Чикаго Къбс”. Стив обича да гледа домакинските им мачове от своето запазено място номер 113, на четвъртия ред в осми блок на трибуните на стадион “Ригли Фийлд”.
Клетите Чикаго Къбс
За да схванете напълно що за спортен фен е Стив, трябва да разберете и какъв е неговият любим отбор. “Чикаго Къбс” са много, ама наистина много клет бейзболен клуб и заслужват отделен пост само за тях. Засега ще кажа само, че към октомври 2003 г., те не са печелили шампионска титла вече 95 години. В онази вечер вероятно не е имало нито един жив човек, който да помни радостта и празненствата от титлата на Къбс от 1908 г. И въпреки това, отборът все така има десетки и стотици хиляди верни фенове, които пълнят стадиона, купуват фланелките и шапките и най-вече – вярват и се надяват, че Къбс отново ще бъдат шампиони. Това е фенщина в най-чистия ѝ вид и Стив Бартман е един от тези фенове.
И ето - през 2003 г. Къбс най-сетне имат шанс да прекратят тая почти вековна мъка и дори са на броени крачки от титлата. На паметния 14 октомври, те играят на своя стадион шести мач от полуфиналната серия на първенството срещу отбора на “Флорида Марлинс” и в случай, че го спечелят, ще отидат на финал и (кой знае?) евентуално ще станат шампиони. Мачът върви доста добре за Къбс. В осмата, предпоследна част, те водят с 3-0.
Лесно ще откриете в интернет снимка на Стив от този мач - нахлузил дебел черен пуловер, под него е надянал зелено поло, на главата му е шапката на любимия отбор. Като истински бейзболен фен, той не само гледа мача, но и слуша коментара по радиото и затова е нахлузил и слушалки.
Марк Прайър, питчерът на Чикаго Къбс (човекът, който мята топката в този спорт), има страхотна вечер. Флорида изпращат Луис Кастийо с бухалката. Прайър хвърля, Кастийо успява да удари топката, но го прави ужасно неточно. Тя полита високо в небето и с доста висока скорост се насочва към трибуните вляво зад него… Полита точно към Стив Бартман…
Играчът на “Къбс” Моисес Алу се засилва към трибуните, скача във въздуха и протяга ръка да улови топката. В същия или почти същия миг, това прави и Стив Бартман и е по-бърз от Алу, но топката се удря в дланта му и отскача в ръцете на стоящият до него зрител. Алу е направо бесен!
Бейзболът има доста сложни правила, които не мога и не искам да обяснявам в момента, така че нека ви кажа само, че ако Бартман не беше посегнал и Алу беше уловил топката играта щеше да продължи да се развива в полза на Къбс. Но когато ръката на Стив Бартман изпреварва тази на Алу, нищо вече не е същото.
Но никой още не знае това...
Веднага след случката играчите на Къбс претендират, че е имало „неправомерна намеса на фенове“, но съдиите заключват, че тъй като топката вече била пресякла невидимата равнина разделяща игралното поле от трибуните, няма как да става дума за такова нещо. (Споровете по този въпрос, впрочем, продължават и до днес. Написани са куп книги и са заснети няколко документални филма, които разследват едно единствено нещо: Били ли са ръцете на Стив над игрището или не… Към онзи момент обаче това все още предстои.)
И става така, че мачът се обръща – до края Флорида отбелязват осем безответни точки и печелят с 8-3, след няколко дни отново побеждават “Къбс” и така печелят полуфиналната серия и отиват на финал за титлата. Който губят безславно. За тях това е просто статистика. За “Чикаго Къбс” нещата са доста различни. След като са чакали почти 100 години, Къбс ще трябва да чакат още цели 13 докато най-сетне спечелят титла.
След мача експертите и самите играчи на Къбс са единодушни, че далеч не постъпката на Стив е причината за загубата. Но за Стив Бартман това не е никаква утеха защото нещата за него се сговняват много преди това, почти веднага след като топката отскача от протегнатата му длан.
Докато “Къбс” безпомощно гледат как Флорида бележат точка след точка, камерите на телевизия “Фокс”, които излъчват срещата, все по-често започват да фокусират върху Стив Бартман и макар че на стадиона по онова време няма голям екран, много от зрителите там научават за това от есмеси и обаждания на близки и приятели, които гледат мача вкъщи. Към края на срещата, огромна част от публиката започва да сочи към мястото на Стив Бартман и да крещи обиди.
За Стив Бартман работата става много сериозна. Хората около него го псуват, замерят го с храна и предмети, един даже му излива бирата си на главата му. В крайна сметка се налага той и двамата приятели, с които е отишъл на мача, да бъдат изведени от стадиона с охрана. И през целия път навън Стив е принуден да търпи кански обиди, ругатни и замеряне с предмети, храна и боклуци. Стив е в откровен шок!
Клетият спорт бейзбол
Тук е редно да направя едно отклонение и да кажа няколко думи за самия спорт бейзбол, тази специална игра за американците. Наричат го „любимото занимание за свободното време“ на страната, но интересът към този спорт повече прилича на религия. Самата игра е много бавна, спокойна, без почти никакъв физически контакт между играчите. Изключително кратките изблици екшън са разредени с безкрайно дълги паузи, в които играчите се нагласят по местата си, оправят си шапките и наместват бухалките. Няма много нерви и караници, скандалите са рядкост. Ходенето на бейзболен мач често е и семейно събитие и децата са особено уважавани на стадиона, с отделни забавления за тях и т.н. И нещо, което в много важно в случая: Да посегнеш и да опиташ да хванеш отскочила в трибуните топка си е направо най-нормалното нещо по време на бейзболен мач. Изобщо, спокоен спорт...
Дотогава. Сякаш от нищото, Стив Бартман, кроткият счетоводител и верен фен на отбора, се оказва в центъра на ураган от целокупната и много публична омраза на половин Чикаго. Заради едно посягане с ръка…
Клетостта на Стив Бартман
Накратко, животът на Стив се превръща в истински ад. Малко след края на мача, адресът и телефонният номер на Стив са публикувани в интернет и той установява, че дори не може да се прибере вкъщи. Полицията изпраща няиколко коли да охраняват къщата от вандали.
Заплахите срещу Стив са наистина много и някои от тях толкова зловещи, че губернаторът на Илинойс Роб Благойевич му предлага за всеки случай да го вкара в програмата за защита на свидетелите. И за да е още по-гадно, феновете на Флорида Марлинс започват да изпращат подаръци и дори пари на Стив в знак на благодарност, че е класирал отбора им за финала. Губернаторът на Флорида Джеб Буш, брат на тогавашния президент Джордж У. Буш, дори му предлага политическо убежище, което си доста гаднярски жест, както и да го погледнеш.
Стив веднага публикува извинение за неволната си постъпка, в което обяснява, че просто е видял топката да лети към него и инстинктивно е посегнал да я хване. Изобщо не бил видял, че и Алу се опитва да я улови. „През целия си живот съм бил фен на Къбс и последното нещо, което бих искал е да навредя на клуба. Наистина съжалявам“, казва Стив. “Чикаго Къбс” приемат извинението и призовават феновете си да оставят Стив намира, същото правят и много от играчите, като обясняват, че няма как Стив да е виновен за грешките, които те за допуснали. Но полза никаква.
Няма значима медия в страната, която да не иска да направи интервю със Стив. Започват да го канят в най-гледаните телевизионни предавания, а няколко големи компании започват да предлагат колосални суми, за да го използват в реклами, включително шестцифрена сума за участие в клип, който да бъде излъчен по време на Супербоул, финалът на първенството по американски футбол, вероятно най-гледаното телевизионно събитие в Щатите.
И какво прави през това време Стив? Стив е принуден да се мести от място на място, докато драмата поутихне и през цялото време отказва всякакви интервюта и участия в телевизионни предавания. Отклонява и предложенията за реклами. Единствено моли всички дарения за него, да бъдат пренасочени към местна фондация за борба с детския диабет. Няколко години след случката, ESPN снимат документален филм за инцидента и най-вече за гнусните последствия от него за Стив. Той отказва да участва и в него…
Естествено, полека-лека гневът на феновете утихва, интересът към Стив избледнява и той слиза от вестникарските страници. Периодично, обикновено на годишнините от събитието, медиите припомнят историята, но мълчанието на Стив не им позволява много повече от това просто да преразкажат случката.
Но животът на Стив изобщо не е същият. И до днес, той продължава да живее изключително затворено, общува със света най-вече чрез адвокатите си и продължава да отказва всякакви срещи с медиите.
Когато "Чикаго Къбс" най-сетне спечелиха титлата през 2016 г., ръководството на клуба реши да подари на Стив Бартман шампионски пръстен, какъвто получават единствено играчите и официалните лица от клуба-шампион на Мейджър Лийг Бейзбол. Жестът имаше за цел да сложи точка на историята с инцидента. Стив Бартман приема пръстена с благодарност и казва: „Не съм заслужил с нищо този пръстен и се притеснявам, че приемането му ще отклони вниманието на публиката от истинските герои - играчите на Къбс. Надявам се сега всички да можем да продължим напред.“
Такъв човек е клетото копеле Стив Бартман…
А клетата бейзбойлна топка?
Шибаната топка, заради която животът на Стив отива по дяволите, също има своя, доста идиотска история. Когато топлката се удря в дланта му и отскача встрани, тя е уловена е от някакъв адвокат, който я продава на местен ресторантьор за малко повече от $113 000 долара. Ресторантьорът-идиот, също фен на Къбс, организира публично ритуално взривяване на тъпата топка, но не спира дотам. Парчетата от топката са сварени в тенджера, парата от процеса е уловена, отново втеченена, а получената течност - вложена в специален сос за спагети, сервиран в яденето на други платежоспособни идиоти.
Част от парчетата от топката са изложени в самия ресторант, а другата част са в Музея на спорта на Чикаго. Не е известно къде се намират парчетата от живота на Стив Бартман…
И тъй, това е краят на историята… Ако не сте фен на отбор в какъвто и да е било спорт, ще ми бъде трудно да ви го обясня, така че, моля, приемете го от мен на доверие: Хората като Стив са точно тези, които крепят всеки спортен тим по света. Не шумните, войнствЗени, буйстващи изроди от агитките, а тихите, кротки, незабележими, но безкрайно отдадени фенове като Стив, които подкрепят своя отбор еднакво силно и при загуба, и при победа. Независимо, че заради любовта към клуба са преживели такава лична трагедия. Заради едно протягане на ръка…
Comments