Нека ви разкажа историята на #клетотокопеле Алекси Сен Мартен, канадски общ работник и носач от 19 в., който влязъл в един магазин и… Ок, да кажем, че с влизането си в този магазин, Алекси много помогнал на медицинската наука, но това изобщо не му се отразило добре и никак не го направило щастлив…
През 1822 г., Алекси бил на двайсет и нещо и работел като вояжьор, т.е. мъкнел багаж и въртял греблата по лодки из реките на канадската пустош, в служба на компания за добив на кожи. Когато се озовал на остров Макинак, в езерото Хюрон, до брега на днешния щат Мичигън, трябвало да за да купи припаси за следващо пътуване. Заради което, Алекси се отправил към единствения магазин на острова.
Когато влиза в магазина, там бил и някакъв местен трапер, който държал пушката си подмишница. Пушката била заредена със сачми за патки и, казват, дулото ѝ било насочено към вратата. Това че пушката гръмва докато Алекси е на по-малко от метър от дулото ѝ, свидетели на случката отдават на някаква ужасна случайност.
Така или иначе, изстрелът отворил в торса на Алекси чудесна дупка, счупил му няколко ребра и му запалил ризата. Човекът се тръшнал на земята, облян в кърви.
Спорно е дали било късмет или не, но точно в този момент, в близкия форт на американската армия на острова се намирал и хирургът д-р Уилиям Бомонт, който бил спешно повикан. Докторът направил каквото могъл, но предупредил, че макар Алекси да изглеждал як, здрав, прав младеж, нямало голяма надежда и трябвало да пукне до няколко дни.
Алекси Сен Мартен обаче не умрял, което само по себе си било достатъчно странно, но по-шашавото било, че след няколко седмици раната му заздравяла по най-странни възможен начин – мускулите на корема му се залепили към стената на стомаха и кожата, така че входното отверстие на раната му останало като грозна дупка малко под гърдите. И през дупката която можело да се види вътрешността на стомаха му.
Много ясно, Алекси не бил никак хепи с тая перфорация, но пък Бомонт направо изперкал от радост. А изперкал, защото дотогава науката не знаела много за храносмилането, а с дупката в шкембето на Алекси можело да се правят всякакви наблюдения и изследвания.
През следващите десет години, Алекси останал с доктора, който старателно го изследвал. В смисъл, пускал в дупката вързана на връв храна от най-различен вид и гледал „кво ше стане“, което сигурно е изглеждало точно толкова идиотско, колкото и звучи, ама всъщност си е абсолютно научен метод, кво?
Бомонт успешно доказал, че храносмилането си е чисто химически процес – в стомаха се отделят разни киселини, ензими и други гадости и разлагат погълнатата храна. Нещо, което някак било известно още на неколцина древногръцки доктори и философи, ама да не издребняваме… Така де, Бомонт описал наблюденията си и станал знаменит професор.
На Алекси не му било никак приятно да му бъркат из карантиите, ала нямал особен избор. Защото докторът изнудил неграмотния канадец да подпише договор, че ще му работи като слуга. Така хем можел да го мъкне със себе си по разните му там армейски назначения и да му бърка в шкембето „в името на науката“, хем имало кой да му цепи дърва, да мъкне тежко и т.н. По-важното е обаче, че раната изглежда изобщо не му пречела на Алекси да си върши работата, в свободното от бърникане в шкембето му време, разбира се.
Докато Алекси слугувал на доктора, успял да се задоми и да му се родят няколко дечица. Поради което ужасно му писнало да се мъкне с доктора по гарнизоните. Един чудесен ден през 1833 г., докато докторът бил във Вашингтон, Алекси си взел отпуска и… изобщо не се върнал. Което адски сговнило настроението на Бомонт, който тъкмо крънкал пари от Конгреса за проучванията си. Но нямало какво толкова да се направи. Бомонт починал през 1853 г.
А Алекси до края на живота си кротко чоплил във фермата си в Квебек, Канада. Не изкарал и един лев от страданието, с което помогнал на науката..
Когато умрял през 1880 г., семейството му го оставило малко да се поразложи преди да го погребат – надявали се така да отклонят щенията на разни идиоти, които се натискали да го аутопсират. Tуйто…
Comments