Баронът на Аризона или как да излъжеш всички, дори себе си

Когато през 1871 г. #клетотокопеле Джеймс Рийвис, на 28 години, агент по недвижими имоти в Сейнт Луис, Мисури, срещнал бившия доктор и настоящ златотърсач Джордж Уилинг, той изобщо не предполагал как тази среща ще промени бездруго объркания му животец.

Накратко, през годините след тази среща Рийвис преживял удивителната трансформация от никому неизвестен фермерски син с мъгляви амбиции за социално издигане до „барон на Аризона“ и автор на една от най-засуканите и шашави измами на XIX в.

Засукана и шашава, най-вече заради невероятните въображение, търпение, методичност и страст, вложени от Рийвис в нея и заради това, че включва завръзка и обрати, които липсват и в най-добрите романи на Александър Дюма (баща и син) и Жул Верн.

Ето как станало всичко:

Когато избухнала Гражданската война в САЩ, Джеймс Рийвис бил на 18. Бил фрашкан до козирката на селския си каскет с мечти за воински подвизи, героизъм и изобщо всякакви форми на слава, затова се записал доброволец в южняшката армия.

В калта на войнишките лагери и бойните полета обаче той рязко получил две просветления наведнъж: първо, това с армията, битките и геройствата хич не било приятно, даже било доста опасно и второ – младият Джеймс адски го бивало да фалшифицира подписа на командира на ротата си върху пропуски за отпуск. Така просветелен, той започнал често-често да излиза в отпуск, а когато останалите войници проявили нездрав интерес към честите му отсъствия, започнал да фалшифицира подписа на шефа си върху пропуски и за тях. Срещу приемливи суми, разбира се – той може и да бил шубелия, но не бил идиот. По някое време, странното текучество в ротата привлякло вниманието на началствата и се наложило Джеймс спешно да си напише един отпуск по болест. След което излязъл от лагера и скоропостижно се предал на северняците.

След края на войната, Джеймс Рийвис пробвал няколко различни професии докато се установи в бизнеса с недвижими имоти. В този бранш, той бързо открил приложение на таланта от армейските си години и започнал много сръчно „да поправя сгрешени нотариални актове“. И явно го правел много добре. В един случай даже документи, събирани в продължение на три поколения не могли да оборят в съда пожълтял и опърпан договор за продажба на земя от XVIII в., който той бил „намерил в архивите“.

Та, когато мистър Уилинг влязъл в офиса на Джеймс Рийвис, той бил намерил точния човек за работата, която искал да му се свърши. А именно, да се легализира покупката на земя в тогавашните територии Аризона и Ню Мексико, направена няколко години по-рано.

Въпросната земя, известна като "Дарението Пералта", била с размерите на половин днешна България и според Уилинг, била дадена за ползване на някакъв испански офицер от краля по времето, когато районът бил част от испанските колонии в Северна Америка. А, да - освен това земята вървяла и с титлата „барон на Аризона“. Уилинг бил купил земята от наследник на въпросния офицер, по фамилия Пералта, и доказателство за покупката бил договор, надращен на груб картон и подписан пред неколцина мексикански миньори за свидетели.

Уилинг твърдял, че не успял да регистрира сделката в Аризона, защото баш тогава нямал пари за държавната такса, а и местните, които се били самонастанили на въпросната земя, хич не били във възторг да се окажат с хазяин, та трябвало пъргаво да се пръждосва.

Тук му е мястото да поясним, че обичайната практика в ония времена била правителството да раздава земята за ползване на всеки, който успее да се докопа до нотариален акт за нея и плати съответната такса. Ако случайно се окажело, че някой вече живее на тази земя и я обработва за земеделие или животновъдство или я експлоатира по някакъв друг начин, въпросният някой или трябвало да се пръждоса, или да се договори със собственика да откупи своя парцел или да плаща наем. (Освен ако въпросните фермери не са индианци – тогава нещата се уреждали доста по-експедитивно и доста по-брутално.) Често се стигало и до въоръжени схватки между заселниците и законните собственици. Историята на Дивия запад е просто фрашкана с такива случки…

Освен картонения договор, Уилинг показал на Рийвис и акта за дарение на земята от страна на испанския крал и потвърждаващо писмо от 1853 г., подписано от тогавашния президент на Мексико, отвратителният генерал Антонио Лопес де Санта Ана.

Рийвис и Уилинг трябвало да чакат три години докато съберат всички бумаги и нужните пари. През през 1874 г. Уилинг най-сетне цъфнал в Прескот, Аризона, за да финализира работата. Три дни по-късно взел, че рязко умрял. Никой не знае как и защо, защото никой в Прескот не се напънал особено да разследва причината за смъртта му.

Но Рийвис бил просто обсебен от мисълта за „баронството на Аризона“ и вече нямал никаква друга цел в живота освен да осребри мечтата си. Фантазията му работела на бързи обороти и раждала решения на проблемите пред него с удивителна бързина. А проблеми имало. Това, че всички документи били изчезнали след смъртта на Уилинг бил по-малкия дерт. По-големият бил, е Рийвис нямал пукнат цент в джоба. Затова той се преместил в Калифорния, където започнал работа като журналист и успял да завърже познанства с местни железопътни магнати.

Рийвис ги убедил да си купят „дялове“ в земята в Аризона, които им давали права да експлоатират евентуалните ѝ природни ресурси, след което поел в тръс към Аризона. Там издирил съдията, който регистрирал смъртта на Уилинг шест години по-рано и му показал „пълномощно“ от опечалената вдовица да получи всички негови вещи. За негов късмет, сред тях били и тъпите документи за тъпата земя.

Така Рийвис установил, че парчето земя, което било дарено на мексиканеца и закупено от Уилинг е с площ близо 50 хиляди квадратни километра в Аризона и Ню Мексико, но без точно определени граници, а само с размер на разрешената за усвояване площ. Рийвис спешно коригирал това, като „фиксирал“ границите на земята, така че тя включвала няколко възголемшки града, включително днешните Финикс и Темпе в Аризона, част от бъдещото трасе на Южнотихоокеанската железница и една пищна сребърна мина. И много се постарал всички заинтересовани наследници на Уилинг да му прехвърлят евентуалните си права върху земята срещу различни суми пари, които той щял да им плати, когато легализира сделката.

След което се юрнал да обхожда различни архиви в САЩ и Мексико. И чудо! – навсякъде в тях, Рийвис намирал „доказателства“ за валидността на кралското дарение на земята, които надлежно фотографирал и заверявал нотариално. Сред въпросните доказателства били и сведения за „първия барон“ на Аризона – висш испански офицер ("дон Мигел Немесио Силва де Пералта де ла Кордова"), който през XVIII в. по разни причини бил удостоен с въпросната титла и поземлено дарение. Синът на въпросния офицер бил „наследил“ титлата. Изобщо, Рийвис съставил биографията на въпросния испански род, с всевъзможни детайли и драматични детайли, пред която сценаристите на днешните мексикански сапунки бледнеят и си чупят химикалките в покруса.

Снабден с всичките тези „документи“, Рийвис се върнал в Щатите и влязъл в преговори с Южнотихоокеанската железница за продан на земята, върху която трябвало да мине трасето ѝ и дори прибрал известен аванс. И чак тогава Джеймс Рийвис подал в Поземлената служба на Аризона молба за узаконяване на собствеността си, в комплект с четири огромни куфара документи. От срещата му с доктор Уилинг били изминали 11 години...

Докато службата проучвала жалбата му, Рийвис започнал зверски да досажда на обитателите на земята, да им крънка „наем“ и да им предлага „отказ от претенции“ срещу някаква определена сума. И много хорица се видели принудени да платят. От собственика на сребърната мина например успял да отмъкне 25 бона, което е няколко милиона днешни пари. За много заселници обаче и двата варианта били немислими – просто нямали парите и затова започнали да напускат фермите и домовете си. И всички до един се вкиснали неимоверно от претенциите на пришълеца, мноо ясно.

Междувременно службата в Аризона решила да прати свой човек в Мексико, да провери дали документите, които Рийвис бил снимал и заверил, наистина съществуват. Рийвис също се замъкнал дотам и лично развел експерта из архивите и му показал в кои точно прашасали папки ги е „открил“. И всеки път - ти да видиш! - експертът неизменно „откривал“ съответния „оригинален документ“. Колкото и да е странно, и този номер минал.

Когато обаче жалба на един от заселниците стигнала до съд, Рийвис срещнал неочаквана пречка – съдът не останал убеден от документите, посочващи границите на земята и отсъдил в полза на заселника. Което пък довело до спиране на легализацията на цялата сделка, за голям кеф на обитателите на цялото „Баронство“ и голям ужас на Рийвис. Който счел за уместно тутакси да се разкара от Аризона. За негов късмет, седмица по-късно местния вожд на апачите Джеронимо повел още стотина индианци на въоръжен бунт и всички бързо забравили за схемичките му.

Рийвис обаче изобщо не бил приключил. Напротив – той вдигнал левъл по най-невъобразимия възможен начин. Още преди да се премести в Аризона той бил решил, че има нужда от… жив наследник на испанската фамилия на „първия барон“ на Аризона. И го „открил“. В конкретния случай, я открил. Пътувайки с влак в Калифорния, Рийвис видял млада мексиканка, която според него ужасно приличала на жената на „втория барон“ на Аризона. (Откъде Рийвис знаел как е изглеждала въпросната дама не станало ясно.) Това, че мексиканката от влака, която се препитавала като слугиня, не само си нямала хал хабер, че е богата наследничка на огромен имот, ами нямала и кьорав документ за самоличност изобщо не било пречка за човек с уменията на Рийвис.

Нещо повече - след около година размяна на писма и няколко срещи, Рийвис предложил на момичето брак, което тя приело. След сватбата тутакси я запокитил в някакъв пансион, където се постарал да бъде обучена във всички обноски, врътки и маниери, подходящи за една баронеса.

Когато нещата в Аризона започнали да се сговнят за него, Рийвис подбрал булката си, вече наречена доня „София Микаела Масо Рийвис-и-Пералта де Кордова, трета баронеса на Аризона“, и запрашил към Испания. Където се заринал в кралските архиви и се сдобил с още документи, но и с маслени „портрети“, че и „фотографии“ на предполагаемите „барони“. Докато Рийвис се ровел в бумагите, жена му пък гостувала на свои далечни „роднини“ в испанската столица, които направо примирали от кеф, щото нали цялата история била бахти екзотиката.

Снабден с всичките тия доказателства, Рийвис и съпруга се прибрали в Щатите. През 1887 г. той внесъл нова молба в съда да му бъде призната собствеността над земята. Схемата вече се точела повече от 15 години и той изобщо нямал намерение да спира. Започнал отново да набира акционери за нейната експлоатация, като шумно рекламирал бъдещи инвестиции в язовири и прочее инфраструктура. Както винаги, идиоти не липсвали и семейство Рийвис заживели царски.

Аризонците… аризончаните?... Аризоняците? Така де, местните отново пропищели от исканията на Рийвис за наем и през 1889 г., един мнителен аризонски земемер най-сетне съставил ужасен, изобличаващ доклад, в който твърдял, че всичките му твърдения и документи са измама. И това било защото:

- Испанските документи от XVIIIв. били написани с перо със стоманен връх, което започнало да се ползва чак десетилетия по-късно.

- Шрифтът на печатните документи на Рийвис бил коренно различен от обичайния за времето

- Търсенето на подкрепящи документи в Испания не дало резултат

- Документите на Рийвис просто гъмжали от ръкописни и граматически грешки

Рийвис бил принуден да премине в глуха защита и в следващите няколко години той се занимавал основно с това да… „намира“ свидетели, които да се закълнат, че „историята“ на жена му София е самата истина и че тя е истинската наследничка на земята. Биографията на клетата жена била обогатена с починал близнак, трагични смърти на родители, осиновители и попечители, които също умирали един през друг и т.н. А когато жена му наистина родила близнаци, той просто подивял от кеф, защото това подкрепяло частично цялата история.

Напрежението в Аризона стигнало такъв връх, че американското правителство най-сетне решило да се намеси. То пратило свой човек в Мексико и Испания, който да провери думите на Рийвис. Човекът без проблем установил, че Рийвис е правел всякакви невероятни врътки, за да постави конкретни документи в конкретни папки на архива, след което да поиска от архиварите точно тези папки и да „открие“ в тях документи. Установил още, че Рийвис бил хващан на местопрестъплението няколко пъти, за което дори имало заповеди за ареста му, които обаче избегнал с помощта на влиятелни приятели. Разследването разкрило и покупките на „свидетели“ на „живота“ на жена му в Калифорния.

В крайна сметка, след шест години разследвания и събиране на свидетелски показания в държави от три континента, през юни 1895 г. молбата на Джеймс Рийвис за права над земята била обявена за нищожна, а самият той бил даден под съд за измама в особено големи размери.

Година по-късно бил признат за виновен и осъден на… две години затвор и пет хиляди долара глоба. През онзи четвърт век, през който защитавал „правата“ си над земята, Рийвис бил отмъкнал от лековерни инвеститори и изплашени жители на Аризона близо 6 милиона долара (около 180 милиона долара днешни пари)…

И за всичко това, Рийвис излежал година и девет месеца. Веднага след като излязъл на свобода опитал да привлече нови инвеститори за „земята си“, но вече никой не му обръщал внимание. Прибрал се при жена си и децата си, които по онова време живеели скромно в Денвър, Колорадо, и се препитавали от шапкарския бизнес на София. На нея обаче ужасно ѝ било писнало от него и през 1902 г. подала молба за развод.

Никой не е сигурен дали Рийвис е бил наясно, че е просто един измамник или наистина е вярвал, че е законният „барон на Аризона“. Един-единствен път, в разговор с някакъв журналист, казал, че е възможно да е станал жертва на нередовни документи, но това било от незнание, не нарочно. През останалото време обаче, той държал на титлата си и на „правата“ си над онази клета земя…

Джеймс Рийвис, „баронът на Аризона“, починал през 1914 г. в пълна мизерия и бил погребан в общ гроб заедно с други безименни нещастници.

Та, така…