Диването Хоръс и неговите славни пакости

Малко са хората в историята, които са запомнени предимно като беладжии и майстори на публичните пакости, но #клетотокопеле Хоръс де Вер Коул е точно такъв. В началото на 20 в., де Вер Коул и компания натворили някои от най-знаменитите и удивителни бели в британската, а и в световната история, от които не пострадал абсолютно никой… Ако не броим достойнството и репутацията на британския Кралски флот, университета в Кеймбридж, неколцина депутати, нашумели по онова време драматурзи и други подобни.

Син на британски офицер и богата наследничка, де Вер Коул опитал с военното поприще и на крехката възраст от 21 г. го докарал до чин капитан. През 1900 г., по време на втората Англо-бурска война обаче, бил тежко ранен и освободен от армията с почести. Замъкнал се да учи в Кеймбридж и въпреки че никога не завършил университета, завинаги останал в неговата история. Ето как:

Занзибарската делегация. Де Вер Коул е третият отляво надясно.

През 1905 г. заедно с приятеля си Ейдриън Стивън (брат на писателката Вирджиния Уулф), организирал и осъществил „посещението на занзибарската делегация“, тоест на неколцина студенти, здравата оплескани с боя и в театрални „ориенталски костюми“. Версията им била, че делегацията се води от чичото на султана на Занзибар, който наистина бил на посещение в Англия по онова време. Деканът на университета лично посрещнал „чичото“ на гарата и го завел на тържествена обиколка на града и учебното заведение, с всичките му там почести и салтанати. По пътя много студенти и приятели срещнали „делегацията“, но никой не ги познал. Тайфата издържала без да се захили цял час, след което поискали да бъдат отведени обратно на гарата. Закарали ги там и всичките занзибарци се измъкнали през задния вход, за да се върнат навреме в общежитията си преди вечерната проверка в университета. На следващия ден, де Вер Коул дал интервюта пред вестниците с подробен разказ за цялата смешка и само страхът от още по-голям резил спрял декана да не изключи всички замесени.

"Дреднаут"

През 1906 г., Великобритания пуска на вода кораба „Дреднаут“, който бил връхта на всичкия технологичен напредък по онова време и такава страхотия за всички други флоти по света, че моментално станал повод за бахти националната гордост. Освен че бил флагман на Кралския флот, името на кораба станало нарицателно за всичко, което се смятало за модерно и напредничаво и изобщо истерията по него стигнала дотам, че из Лондон се тътрузели „дреднаут-трамваи“, т.е. трамваи, оформени като бойни кораби, някои от които екипирани с малки, сладки бутафорни оръдийца…

Популярността на „Дреднаут“ обаче не била приятна за всички и най-вече за офицерите на кораба „Хоук“, които адски се дразнели на колегите си от флагмана и само се чудели какъв номер да им спретнат. Един от тези офицери познавал де Вер Коул и през 1910 г. направо му поръчал да спретне някоя чутовна пакост, с която малко да се „изпусне въздуха на ония надувки“.

И де Вер Коул нямал нужда от втора покана. Той отново събрал „занзибарската банда“, към която този път се присъединила и Вирджиния Уулф, и всичките отново извадили кутиите с ваксата. После навестили прочут лондонски костюмиер, за да се сдобият с поредните ориенталски одежди и малко тюрбани. Изпратили телеграма до щаба на флота, в която ги известявали, че „принц Макален от Абисиния [днешна Етиопия] и свита ще ви посетят и искат да разгледат „Дреднаут“. Моля, организирайте визитата.“

След което цялата трупа калпазани цъфнали на гара „Падингтън“, където де Вер Коул се представил за „Хърбърт Чълмондли“ от Външно министерство и на бърза ръка реквизирал влак до Уеймаут, където бил на котва корабът.

Абисинската делегация. Де Вер Коул е в крайно дясно, В. Уулф е първа отляво, маскирана като мъж.

В Уеймаут ги чакала почетна стража, ама понеже не намерили абисинско знаме, вдигнали… занзибарското, копеле, без майтап. И за капак свирнали занзибарския химн!

„Абисинците“ инспектирали флотата, като междувременно „разговаряли“ помежду си на измислен език. По някое време поискали молитвени килимчета (нищо че повечето етиопци са християни) и категорично отказали да хапнат от почерпката – заради грима. Най-голямата смешка обаче била, че на „Дреднаут“ служел и братовчед на Ейдриън Стивън и Вирджиния Уулф, който изобщо не ги познал.

Естествено, когато смешката лъснала, де Вер Коул отново изпратил снимка на компанията до пресата, а флотските шефчета просто щели да си изядат фуражките от яд. Естествено, срочно поискали де Вер Коул да бъде арестуван, но за тяхно съжаление „абисинците“ не били нарушили никой закон, така че флотът просто трябвало да стисне зъби и да поеме всичките ебавки и бъзици.

Това обаче изобщо не било последната пакост на Хоръс де Вер Коул. Диването му с диване имало навика да се разкарва из Лондон с разкопчан дюкян, от който се подавало кравешко виме. Когато минувачите започнели да стават особено неспокойни, де Вер Коул изваждал ножица и за всеобщ ужас отрязвал вимето. После закопчавал дюкяна си и продължавал с разходката.

Докато бил на меден месец във Венеция през 1919 г., тайно изръсил солидно количество конски фъшкии насред площад „Сан Марко“. Което вкарало местните в голяма чуденка, защото градът е на остров и на него нямало никакви коне.

Един чудесен ден, повел тайфа други идиоти и заедно прокопали окоп напреки на улица „Пикадили“ в Лондон, след което си взели лопатите и… си тръгнали.

Но от всичко на света, де Вер Коул обичал да се ебава с хора от властта и видни обществени фигури. Когато срещнал свой съученик от Итън, прясно избран за депутат от Консервативната партия, ловко пъхнал часовника си в джоба му, след което го предизвикал да се надбягват по улицата. По някаква нелепа причина, кретенът се навил. Де Вер Коул му дал 10 метра преднина и хукнал след него с викове „Крадец!“. Депутатът бил срочно арестуван с чуждия часовник в джоба и пуснат едва след като де Вер Коул обяснил смешката. За която бил глобен 5 лири, за „смущаване на реда“.

Твърди се, че организирал парти, на което гостите с неприязън открили, че всичките имат думата „Bottom” (което значи задник, но и някои други неща) във фамилните си имена. Друг път купил билети за съседни места за някаква адски тъпа пиеса и настанил на тях група плешиви мъже. Когато лампите в театъра светнали, публиката можела да види на кубетата на мъжете изписани букви, които образували думата BOLLOСKS (глупости).

В по-късните му години, редовно го бъркали с министър-председателя лейбърист Рамзи Макдоналд и той не пропускал да влезе в роля и да се впусне в гневна реч срещу политиките на Лейбъристката партия. Което, много ясно, хич не допадало на истинския Макдоналд, но отново без опции за наказание.

Встрани от глупостите и пакостите обаче, личният живот на Хоръс де Вер Коул не бил особено забавен. През 1918 г. се оженил за богата ирландска наследничка, която му ражда дъщеря, но десет години по-късно, бракът му се разпада, а той губи всичките си пари в неуспешни спекулации със земи в Канада. Заминава в доброволно изгнание във Франция, където се жени за палава сервитьорка от някакъв индийски ресторант, която уж му ражда син, който обаче се оказал от друг мъж.

Хоръс де Вер Коул умира от сърдечен удар през 1936 г., на 55, беден и почти забравен от всички. Тъй си отишъл един от най-великите пранкстъри на едро в историята, който вероятно щеше да е бог на ПР-а и цар на интернетите в наши дни... Та така...