Ох, днес що па да не ви разкажа за #клетотокопеле Илайъс Джоунс и клетото копеле Седрик Хил, британски войници от Първата световна война, които имали неприятния късмет да бъдат пленени от турците и тикнати в някакъв кошмарен военнопленнически лагер на майка си у… Анадола. Всеки опит за бягство от този лагер бил истинска лудост и двамата използвали точно това – лудостта, за да се измъкнат оттам.
Наложило да съставят план, който включвал спиритически сеанси, панаирджийски фокуси, търсене на изчезнало съкровище, инсценирана лудост, инсцениран (и почти успешен) опит за двойно самоубийство и шестмесечен престой в истинска лудница. Но най-учудващото в случая не бил самият план, а това, че се оказал успешен.
Ако не била избухнала Първата световна война, Илайъс Джоунс и Хенри Хил вероятно никога нямало да се срещнат, а и да се бяха срещнали, едва ли щяха да си проговорят.
Към онзи момент Джоунс, син на уелски лорд, се наслаждавал на адвокатска кариера в Британска Бирма и на живота с младата си съпруга, бременна с второто им дете. Хил пък работел като механик в някаква овцевъдна ферма, забита във вътрешността на Австралия.
Общото между двамата било, че и единият, и другият веднага се писали доброволци. Джоунс постъпил в британската индийска армия като артилерийски офицер, а Хил, който искал да лети със самолети, отплавал за Англия (австралийската армия тогава изобщо нямала от тия машини) и се записал в Кралския летателен корпус.
Другото общо между тях било, че и двамата били тотални каръци. През 1916 г. Хил наистина полетял на самолет, но се наложило да кацне принудително на вражеска територия нейде в Египет, където бил пленен от турците след шестчасова престрелка.
Джоунс пък бил зачислен към армията, приклещена от турците в иракския град Кут и се оказал сред онези 13 000 войници и офицери (вкл. шестима генерали),които били пленени от турците в края на април 1916 г. след петмесечна обсада на града. Наложило му се да трамбова пеш около 2 000 км от Кут до военнопленническите лагери в Турция. Късметът му стигнал дотолкова, че да не пукне още по пътя като хиляди други.
Така или иначе, Джоунс и Хил заедно попаднали в крайно наведения град Йозгат, в един и същи мега-изродски лагер за пленници с „висока опасност за бягство“, който бил пълна кочина, с отвратителна храна, възможно най-гнусните санитарни условия и, разбира се, най-садистичните и проклети отрепки за охрана.
Накратко, Джоунс и Хил разбрали, че са попаднали в Ада и бързо им се изяснило, че ако искат да оцелеят, непременно трябва да намерят начин да избягат. Огледали се, ослушали се и се отчаяли окончателно - градът бил в центъра на шибаното Анадолско плато, на 150 км от черноморското крайбрежие и на още 400 от Средиземно море. Най-близката гара била на „пет дена път с каруца“ на юг, в не по-малко шибаното село Ангора (което, разбира се, сега се казва Анкара и е столица на Турция, с нещо като 6-7 милиона жители).
За свое учудване, пленниците в лагера установили, че въпреки цялостната мизерия в лагера, най-големият им проблем бил… скуката. След само няколко месеца, всички игри на карти, случайно запазени прокъсани книги и дори самоделно направената рулетка вече изобщо не им били интересни. Мъжете бавно и полека започнали да изкрейзват от нищоправене и чакане на незнайно какво.
Точно тогава, Джоунс получил пощенска картичка от някаква своя хахава леля в Англия, която горещо му препоръчала да опита да се позабавлява с дъска „уиджа“, каквито били станали мега популярни из салоните на Европа по онова време.
Дъската „уиджа“ обикновено е правоъгълно парче дърво или шперплат, на което са написани буквите от азбуката, цифрите от нула до девет и думи като „Да“, „Не“, „Здравей“ и „Довиждане“. Дъската служи за „спиритически сеанси“, в които медиум да призовава духовете на мъртвите и „разговаря“ с тях като движи по буквите, цифрите и думите малко парче дърво с кръгла дупка в него, наречено „планшет“. Поредицата от букви, които се виждат в дупките на планшета се подреждат в думи, за които се предполага, че изразяват мислите на духовете.
С началото на войната, много опечалени хора, загубили близките си по бойните полета, започнали да търсят услугите на подобни медиуми в отчаян опит да намерят утеха или възможност да „пообщуват“ с любимите си, макар и задочно. Разбира се, въпросните медиуми без изключение били измамници и шарлатани, на които не им мигвало окото и прибирали парите на побърканите от мъка хорица.
Джоунс и Хил спретнали подобна дъска и за майтап Джоунс се самообявил за медиум. Започнал да забавлява съкилийниците си като призовавал духове, които „разговаряли“ с него и даже им измислил персонажи - Палавата Сали, Тъжната Дороти, сприхавия Мистър Уорнър и загадъчния и зловещ Призрак. Сеансите били страхотен хит сред пленниците и се превърнали в голямо забавление.
И един ден, офицер от охраната дръпнал Джоунс настрана и съвсем сериозно го попитал дали неговите духове могат да помогнат за намирането на заровено съкровище. Според местните легенди, когато започнал геноцидът над арменците в Турция през 1915 г., богат арменец от града заровил имането си някъде близо до него. Офицерът искал да го открие.
Джоунс веднага се светнал, че това му отваря невероятен шанс да установи по-близка връзка с охраната, да спечели тяхното доверие и кой знае – може би дори да избяга. Освен логичния въпрос как точно да направи това, пред Джоунс имало и друг проблем: Той знаел, че ако пленник опита да избяга, това ще доведе до тежки наказания или дори екзекуция на останалите пленници. Така че хем трябвало да измисли план за бягство, хем този план не трябвало да застраши живота на другарите му.
И заедно с Хил измислили такъв план, който бил ужасно рискован, крайно идиотски и абсолютно без никаква гаранция за успех, но пък бил единственото, което успели да сътворят. Двамата просто ужасно искали да си отидат у дома.
Почти година Джоунс и Хил „търсели“ измислено съкровище с помощта на шарлатанска дъска за гадаене. Въпреки че били под почти постоянно наблюдение и разполагали с минимални ресурси, двамата успели да нацвъкат из околностите на селото всевъзможни фалшиви „улики“, които щели да отведат турците до имането. Уменията на Хил за всевъзможни панаирджийски фокуси, с които той забавлявал аборигените във фермата в Австралия изведнъж също се оказали адски полезни.
Двамата дори успели да снимат със скрита камера как турските офицери ровят по баирите около Йозгат. Снимките можели да им послужат като застраховка – с тях можели да накиснат пазачите си, в случай че бъдат заловени по време на бягството си.
Съществена част от плана било „духовете“ да поискат двамата медиуми да бъдат заведени на конкретно място, далеч от лагера. Уви, някакъв кретен от пленниците изглежда усетил, че двамата планират бягство и се опитал да ги издаде. Това наложило Джоунс и Хил спешно да прибягнат до план Б.
А план Б бил лудост. Буквално. След няколко беседи с пленен британски доктор, двамата започнали да демонстрират очевидни симптоми на душевни разстройства. И явно са се справяли добре, защото охраната решила, че не е зле да ги види лекар и ги закарали за наблюдение в лудница в Истанбул.
За да бъде по-убедително, Джоунс и Хил инсценирали опит за двойно самоубийство още по пътя към болницата, като се престорили, че се бесят. Туткавата реакция на охраната обаче довела до това, че двамата щели да си умрат съвсем наистина. Разгеле, спасили ги.
След което започнала най-трудната част от плана – да преодолеят капаните и тестовете на цяло ято психиатри, и да докажат, че са непоправимо изкукали, даже толкова изкукали, че няма накъде, с надеждата, че ще бъдат включени сред болните пленници, които турци и англичани си разменяли.
Всъщност, това не се оказало чак толкова трудно, но имало своята цена - шестте месеца в лудницата били толкова гадни, че накрая двамата били на ръба съвсем натурална, истинска и съвсем неподправена лудост.
В крайна сметка, през октомври 1918 г. били качени на британски болничен кораб и пристигнали на Острова в деня, в който Съюзниците подписали примирие с Турция. Но бягството им съвсем не било напразно – повечето от другарите им, които останали в лагера били покосени от пандемията от испански грип.
След войната Илайъс Джоунс продължил за кратко кариерата си в Бирна, след което се върнал със семейството си в Уелс, където работил като журналист и университетски чиновник до смъртта си на 59 годишна възраст през 1942 г.
Седрик Хил продължил кариерата си на военен пилот и израснал до чин капитан и командир на ескадрила. Уволнил се с почести от армията през 1944 г. и работил като пилот на товарни самолети. Умира на 83 през 1975 г.
Comments