Дайте да ви разкажа за #клетотокопеле Жан-Марк Босман, второразряден белгийски футболист с доволно кратка кариера, който през 1995 г. направи нещо, с което промени футбола така, както дори въвеждането на VAR няма да може да го промени. И как това изобщо не свърши добре за него…
Всичко започва малко по-рано, през 1990 г., когато Жан-Марк е на 25 и е играч на отбора от родния си град РФК “Лиеж”. За два сезона в отбора, Жан-Марк е изиграл всичко на всичко 3 (три) официални мача и вече ужасно му е писнало да търка пейката на резервите всеки уикенд. Затова Жан-Марк е много щастлив, че с края на сезона изтича и договорът му с клуба и ще може спокойно да премине в друг отбор. Още повече, че френският “Дюнкерк” го иска. “Лиеж” принципно нямат против да продадат излишния си полузащитник и му слагат цена от £500 000. Което и тогава, и сега са си множко пари за играч от калибъра на Босман, но “Дюнкерк” се навиват.
Когато обаче "Лиеж" поискват цялата сума авансово, сделката пропада. От "Лиеж" предлагат на Босман нов договор, но със 75% по-ниска заплата и той се вкисва вече наистина. Завежда дело. срещу клуба, срещу Белгийската футболна федерация и срещу УЕФА. За което, впрочем, или трябва да си много луд, или да имаш 100 кила ташаци. Или да си напълно убеден, че си прав.
В жалбата си той твърди, че да се иска трансферна сума за играчи с изтекли договори противоречи на правилата на Европейската икономическа общност (по-късно ЕС) за свободно движение на хора и нарушава правото му на труд във всяка страна от съюза. От “Лиеж” моментално го отстраняват от отбора, без заплата, много ясно.
Адвокатите обясняват на Босман, че очакват делото да приключи за около две седмици. То се проточва… пет години.
Най-накрая, пред декември 1995 г. европейският съд постановява т. нар. “Правило Босман”: професионалните футболисти могат да сменят местоработата си след изтичането на договорите с настоящите им отбори без никакви пречки от страна на досегашния им клуб и без да се налага новият им отбор да плаща трансферни суми. Освен това, отборите могат да наемат колкото си искат играчи-чужденци от страните от ЕС и да ги пускат да играят едновременно на терена.
И... настава пълна лудница!!!
Защото това правило е вероятно най-революционната промяна във футбола за цялото му съществуване като професионален спорт и буквално обръща наопаки ситуацията във футболния свят. Правилото води до две основни промени: Първо, играчите с изтичащи договори вече можеха да договорят много по-добри условия, за да останат с настоящия си клуб, а преминаването в нов отбор като “свободни агенти” да им донесе много повече пари лично за тях, а не за досегашния им отбор. Второ, отборите вече бяха свободни да наемат и пускат в игра колкото си поискат чужденци, стига те да са от държава-членка на Общността.
В резултат на първата промяна, във футбола се появиха нови форми на договорни отношения, като например клаузите за предсрочно прекратяване на договори на футболисти, които предвиждаха астрономически обезщетения за клубовете. Това пък доведе до появата на влудяващи и направо абсурдни като суми трансфери на играчи за десетки и стотици милиони. Стана възможно играчи като Роналдо, Меси, Неймар и др. да се превърнат в мултимилионери само с един подпис под нов трудов договор. Това пък нерядко води до проблеми за останалите футболисти в отборите им, защото клубът ги натиска да намалят заплатите си, за да може да се задържи или привлече нова звезда. (И това е особено валидно в днешните КОВИД-времена, когато големите европейски клубове са затънали в колосални дългове към… собствените си топ-играчи.)
Също така, отборите силно се интернационализираха и националността им по-скоро номинална - стана съвсем нормално да гледаме, например, английски отбори без нито един англичанин на терена. Което има своето отражение върху цялостното развитие на футбола в отделните страни, особено в по-малките, по-бедни и по-слаби във футболен план държави от Източна Европа. Там, местните шампионати бяха бързо обезкръвени когато най-добрите им таланти преминаха в западни отбори. Същевременно, за т. нар. елитни отбори от тези страни е по-лесно да си “напазаруват” евтини алжирски “французи”, бразилски “португалци” и марокански “нидерландци”, отколкото да харчат за развитие на детскоюношески школи и търсене на местни таланти. За справка, вижте колко са българите в отбора-шампион на страната ни за последните десет години... Ще помогна: около 25% от всички играчи по списъка, валиден към карая на юни 2021 г., ако броим и един натурализиран бразилец…
Накратко, с течение на времето, “правилото Босман”, което трябваше да защити играчите и да прекрати практиката на клубовете да ги третират и търгуват като добитък, доби съвсем различни измерения. Макар то наистина да помогна и все още да помага на много играчи, клубовете доста бързо се ориентираха и успяха да намерят начини да го използват. Според мнозина, това правило окончателно е убило и последния намек за романтика във футбола. Въпреки това, то несъмнено е в основата на индустрията, която представлява европейския футбол в момента. Индустрия, която храни буквално десетки, може би дори стотици милиони хора по света. И тази индустрия дължи всичко това на Жан-Марк Босман, второразредния белгийски футболист...
Колкото до самия него, победата в съда изобщо не е победа в живота. Уморен, безработен, с разбито семейство, с пропаднала кариера (само 14 официални мача във втородивизионни френски отборчета за пет години), на ръба на алкохолизма, той приема компенсация от мизерните 350 000 швейцарски франка. По-голямата част от нея отива за разноските по делото.
Малко по-късно опитва да изкара пари с производството на тениски с образа си и надпис “Who’s the Boz?”, но цялото начинание пропада и отнася и малкото му останали пари.
За да плати данъците си (внимавайте сега) продава една от двете си къщи и любимото си (макар и купено на старо) “Порше Карера”… (Не се смейте, бе - я си представете, че ви вземат беемве тройката за неплатени данъци! :))) След това, та до ден днешен, Жан-Марк Босман живее най-вече от социални помощи, дарения на малък брой фенове и подкрепата на Fifpro - асоциация, създадена да помага на закъсали бивши професионални футболисти.
През 2013 г. за малко да влезе в затвора след като напада гаджето си, защото отказала да му донесе пиене. За негов късмет, осъждат го само на общественополезен труд.
Но най-лошото е, че макар делото и постановеното от него “правило Босман” да е най-вече в полза на играчите, футболистите, които подават ръка на Жан-Марк се броят на пръсти. Всички странят от него, сякаш е заразно болен, сякаш само дори да бъдат видяни да разговарят с него би провалило кариерата им. Босман е практически изоставен от всички.
“В басейна в двора ми няма вода - само жаби крякат. И не знам дали ще мога да платя парното през тази зима”, жалваше се през 2019 г. клетото копеле Босман, човекът, заради когото цялата икономика на футбола се промени и от това май спечелиха всички. Всички, с изключение на него.
Comments