Днес е чуден ден да ви разкажа за #клетоткопеле Винченцо Перуджа, който преди повече от 100 г. успял да открадне най-известната картина в света и успешно да я крие с години, а накрая не само не изкарал и един лев от цялата глупост, ами най-балъшки се оставил да го хванат и да го тикнат в панделата.
Защото единствената причина светът изобщо да знае за Винченцо Перуджа била, че през 1911 г. успешно гепил Мона Лиза от Лувъра и оплескал почти всичко останало в сравнително краткия си, клет живот…
Когато Винченцо се родил го кръстили Пиетро, но като повечето италиански имигранти в края на XIX в., когато се озовал във Франция, той се записал под друго име в документите си за постоянно пребиваване. Препитавал се като бояджия, но май искал да бъде художник. Е, не станал.
Винченцо си намерил работа в Лувъра и по собствените му твърдения, по някое време усетил, че го напъва неясно как появил се неистов патриотизъм. В смисъл, бил обзет от страстното желание да върне Мона Лиза в родната ѝ Италия.
В своя плам, Винценцо бил абсолютно убеден, че „най-известната картина в света“ е отмъкната от Италия от оня наглец Наполеон век по-рано и било време тая мерзост да бъде поправена.
Само дето Винченцо дори не си бил направил труда да се запознае с историята на произведението.
Леонардо да Винчи, който нарисувал портретчето на Лиса дел Джокондо, жена на някакъв флорентински търговец на коприна, изобщо не дал картината на семейство Джокондо, ами я взел със себе си, когато отишъл да живее и работи във Франция през 1516 и я продал на френския крал Франсоа I. Наполеон бил абсолютно невинен. В този случай.
Така или иначе, Винченцо си имал убеждения и решил да предприеме нужното, така щото портретът на клетата женица да бъде върнат в Италия. Патриот или не, категорично може да се каже, че Винченцо нямал нищо против да изкара и некой лев от цялата тая работа.
Не е ясно как Винченцо се оказал в Лувъра на 21 август 1911 г., понеделник, когато музеят бил затворен за посетители. Дали влязъл ден по рано и се крил в някой килер на музея, или както твърдял, рано заранта най-спокойно влязъл през служебния вход в бялата престилка на служител?
Ясно е само, че малко по-късно отишъл, смъкнал картината, защитена от специална рамка и дебело стъкло и пъргаво се скрил в некъв служебен коридор. (Рамката и стъклото тежали >50 кила, та някои смятат, че Винченцо с неговите 160 см и няма и 60 кг сигурно е имал съучастници.)
Никой дори не разбрал, че картината липсва чак до другата сутрин, когато един художник отишъл да скицира Джокондата и видял само четирите куки на стената. Пазачите първо помислили, че картината е свалена снимки или почистване, но бърза справка показала, че не – Джокондата е задигната!
O, шаш! О, паника! О, драма! Новината била на първите страници на вестниците по цял свят! И ако загадката на изчезването ѝ била сравнително лесна за отгатване, никой не знаел каква е по-нататъшната съдба на картината.
Експерти смятали, че крадецът няма да може да я продаде – цената щяла да бъде непосилна дор за най-богатите хора по света. Затова повечето предполагали, че по-скоро крадецът ще се опита да шитне изкусни копия на картината на богати будали.
Скоро на мястото на Мона Лиза в Лувъра окачили цветна репродукция, а малко по-късно турнали съвсем друга картина на Рафаело на нейно място. Самата Джоконда все така оставала в неизвестност…
А през цялото време, тя кротко си стояла в куфара на Винченцо Перуджа, на няколко километра от музея, в който била изложена в продължение на почти два века докато самият Винченцо започвал да става нетърпелив. Патриотизмът му бавно, но сигурно метаморфозирал в най-чиста алчност.
Накрая, през ноември 1913 заминал за Флоренция, като малко преди да се качи на влака пратил анонимно писмо на флорентински търговец на изкуство, в което казвал, че връща картината в родната ѝ Италия. За „услугите“ си поискал скромните 100 000 долара.
Търговецът се свързал с директора на галерия „Уфици“ Джовани Поджи и двамата посетили Перуджа в хотелската му стая във Флоренция. Поджи установил без проблем, че картината е оригинал, някак убедил Винченцо да му я предаде „за съхранение“, напуснал стаята, излязъл от хотела и тутакси влязъл в най-близкия полицейски участък.
Естествено, Винченцо бил моментално арестуван. По време на последвалото разследване и съдебно дело, твърдял че е гепил „потретчето“ единствено от патриотични съображения, макар че било пределно ясно, че е очаквал да инкасира и сериозен приход.
Така или иначе, Винченцо станал нещо като национален герой, а съдът се оставил да бъде разчувстван от глупостите му. Лепнали му възможно най-късата присъда – една година в затвора. От които Винченцо излежал само седем месеца.
Междувременно, франсетата си поискали картината обратно и италианците нямало как да откажат, но преди това разходили Джокондата едно хубаво из цяла Италия, та хората да ѝ се порадват както подобава.
Докато се върне обратно в Лувъра, бездруго известната картина вече била хипер-известна и сензационна и няма какво - музеят яко намазал от цялата тая работа.
Този, който не намазал бил Винценцо Перуджа. След затвора опитал да води нормален живот, но започналата Първа световна война наложила да доказва патриотизма си и той се писал доброволец. За късмет (или не) бил пленен от австрийците и киснал в лагер за военнопленници до края на войната.
Прибрал се в Италия, оженил се и се сдобил с дъщеря, но немотията в родината му го принудила пак да емигрира във Франция и пак да работи като бояджия. За да може изобщо да влезе в страната се представил с рожденото си име, Пиетро.
Сигурно защото бил с друго име никой не разбрал, когато Пиетро умрял на 44 г. през 1925 г. Но когато през 1947 нейде из Франция пукнал съвсем друг човечец на име Винченцо Перуджа, вестниците се скъсали да му публикуват клетите некролози.
Та, така с тоя Винченцо...
Comments