Нека ви разкажа за възможно най-трогателното #клетокопеле, за което някога сте чували. Нека ви разкажа за Мистър Вечност, Артър Стейс. Нека ви разкажа за този австралийски калпазанин от първата половина на 20 век, който станал известен със своите графити, които изписвал десетилетия наред по улиците на Сидни без никой да разбере, че са негови и които и до ден днешен са неразделна част от духа на града.
Артър се родил през 1885 г. в семейство на алкохолици и, съответно, самият той бил завършен алкохолик още преди да стане тийнейджър. Препитавал се основно с ровене за храна из кофите и дребни кражби. Колкото и да е чудно, за първи път влязъл в затвора чак когато навършил 15, а след панделата, работел главно като сводник на сестрите си и „съгледвач“ на импровизираните им публични домове.
Когато започнала Първата световна война влязъл в армията и служил в Европа. През 1919 г. го уволнили заради влошено здраве и отново се заел с обичайните дивотии, докато в пристъп на здрав разум не решил да постъпи в психиатрична клиника за военни ветерани. За нещастие, лечението не дало особен резултат и Артър попаднал под реалната заплаха да бъде насила въдворен в лудница и то същата, в която години преди това бил умрял баща му.
Малко по-късно, в един адски студен августовски ден на 1930 г., с всичкия си напоен с метилов алкохол акъл, Артър влязъл в един полицейски участък и съвсем сериозно обяснил на дежурния сержант, че от осем години не е бил трезвен и сто про ще свърши някоя зверска тъпотия, та ако обича, сержантът да го затвори в участъка или да го прати директно в затвора. Сержантът просто го изритал обратно на улицата.
От нямане къде да се дене, Артър Стейс се замъкнал в една църква, където бил чувал, че пасторът организира седмични срещи на нещастници като него с плахата надежда, че ще ги вкара в правия път. Артър бил наясно, че за него прав път няма, но пък знаел, че на срещата ще има поне горещ чай и евентуално – парче кекс. Преди обаче да получи скромната почерпка, Артър трябвало да изслуша кратка проповед от пастора, с което той нямал особен проблем. И точно в тази проповед, Артър чул думата „вечност“.
Нещо се счупило в този хаймана и той бил обзет от внезапен прилив на необяснима религиозност, който променил живота му завинаги. А думата „Вечност“ се превърнала в средоточие на целия му вътрешен, че и външен свят. Освен това Артър бил готов да се закълне, че от въпросната вечер нататък никога повече не изпитал каквото и да е било желание за алкохол.
През следващите 35 години, няколко дни в седмицата, Артър ставал в 4 сутринта, обикалял Сидни с парче жълт тебешир в джоба и изписвал думата Eternity (Вечност) с красив ръкописен шрифт където му попаднело – тротоари, прагове на къщи, стени, входове на магазини, офиси и гари, къде ли не… Което било странно за практически неграмотен човек като него и самият той нямал обяснение за това как така изведнъж започва да пише с този почти калиграфски почерк след като цял живот не бил написал нито една буква. За него това било чисто и просто „проповед от една дума“, която пишел по „Божия повеля“.
Но хората, които виждали думата изписана на паважа пред дома си, на стената на сградата отсреща, на стъпалата на стълбите в парка и на всякакви други неочаквани места, не знаели всичко това. Просто се кефели на надписите, които станали неизменна част от пейзажа на града, без да са абсолютно сигурни защо. За някои надписите „Вечност“ били символ на надежда, бъдеще, възможност, за други – знак, че имат силата да продължат напред, въпреки всичко... За много кратко време „Човекът, който пише Вечност“ се превърнал в истинска градска легенда.
През 1942, Артър (вече 57 годишен) се оженил за приятелката си и работел като чистач и общ работник в Австралийския червен кръст, а в свободното си време доброволствал в църквата си. Животът на пияница, който непрекъснато се забърква в неприятности бил далеч зад гърба му.
Естествено, не всички се радвали на надписите на Артър. Общината в Сидни имала някакви адски строги правила за писане по тротоарите и насъскала полицията да излови „нарушителя“. Макар полицаите да не си давали твърде много зор, сгащили Артър поне две дузини пъти докато пише любимата си дума с тебешира. Просто нямало как да го пропуснат. И не го арестували нито веднъж.
Неизвестността продължила 27 години докато през 1957 г., свещеникът на църквата, която Артър редовно посещавал, не го видял да прибира парче тебешир в джоба си и не изпял самоличността му пред местен вестник. Чак през 1963 г. обаче един фотограф успял да го хване и снима „на местопрестъплението“.
Мистър Вечност, Артър Стейс, починал през 1967 г. на 82 годишна възраст. Завещал тялото си на науката. Смята се, че за 35 години е изписал думата „Вечност“ поне половин милион пъти по улиците на Сидни.
В наши дни има само два оригинални надписа Eternity на Артър Стейс – единият е върху парче шперплат, което направил като подарък за свой приятел и което се пази в Националния музей на Австралия в Канбера, а другият е от вътрешната страна на камбаната на часовниковата кула на Централната поща в Сидни. Не е ясно как Артър се е добрал до камбаната, за да изпише думата си. Църквата, която посещавал, днес е театър „Eternity”. И много ясно – в града има и негова статуя. Думата, изписана със стоманени букви с характерния почерк на Артър, е вградена в паважа на централно място в Сидни, а в града има и няколко заведения с това име. Когато Сидни отбелязва настъпването на новата 2000 г. думата е изписана със светлини върху знаменития мост над залива на града. Същото се случва и на церемонията за откриването на Олимпийските игри през същата година.
Та тъй, това е историята на един абсолютен нехранимайко, който постигнал вечността по най-неочакван начин. Туйто.
Comments