Историята на #клетитекопелета „Кралската фамилия на Уд“ е една зверски шашава история. Тя е история за древни индийски царства и техните изгубени и отново намерени „принцеси и принцове“, за дворци, откровена хахавост, железопътни гари и една джунгла насред 20-милионен град. Както и за това, как една жена направи така, че избудалка цяла Индия за няколко десетилетия…
Историята обхваща около 70 години от 20-и и 21-и век, но започва още през 1856 г. когато британската Източноиндийска компания окупира полу-независимото княжество Уд в Северна Индия и прогонва тамошния владетел в изгнание. Като повечето владетели в Индия през онези времена, и този бил мюсюлмански владетел сред море от поданици-индуси, зверски богат, доста пухкав, с тънки вкусове за храна и изкуство и (каква изненада!) много еблив, но иначе абсолютно безполезен като управител на царството си. Прогонен от англичаните, пухчото се замъкнал с част от родата и няколко куфара със злато в Калкута и там си умрял в изгнанически разкош.
През 1972 г. обаче на гарата в Лукноу, старата столица на Уд, цъфва една едра, пищно облечена и много кисела жена, придружена от двете си деца, момче и момиче, десетина слуги, 15 кучета и около сто куфара, натъпкани с дрехи, бижута, килими, порцеланови сервизи и какво ли още не. Жената се казва Уилаят бегюм. И носела едър револвер, скрит в гънките на скъпото сари. Твърдяла, че е наследничка на някогашната управляваща фамилия на Уд и идвала да си получи обратно дворците, земите и скъпоценностите на фамилията и, ако обичате, по-пъргавко, мерси.
Уилаят обяснявала на всеки който слуша, че баба ѝ била дъщеря на владетеля на Уд. Казвала, че първият министър-председател на независима Индия, Джавахарлал Неру, и бил подарил като компенсация дворец в Кашмир, който обаче изгорял през 1971 г. и сега искала да си получи полагаемото наследство и т.н. и т.н.
Когато спрели да се смеят, властите в Лукноу ѝ казват две неща: „Ти май не си много добре“ и „Нареди се на опашката, ако обичаш“. Защото шишкото-владетел имал няколкостотин жени и наложници, които му народили стотици деца, които пък пръкнали хиляди внуци и правнуци. Градът просто гъмжал от потенциалните му наследници, които се джафкали помежду си и с властите кой, аджеба, е легитимният.
Уилаят бегюм обаче изобщо не се стреснала – по време на живота си в Кашмир, дамата била изградила солидна мрежа от връзки в правителството и парламента. Просто събрала целия си керван и го качила на влака за Делхи. Когато пристигат, тя се настанява в една от ВИП-чакалните на гарата и… остава там с години. Буквално.
В продължение на повече от десетилетие, Уилаят и децата ѝ, „принц Сайръс“ и „принцеса Сакина“, живеят на перона на гарата. Което изобщо не им пречи да се държат като кралски особи – персийски килими, скъпи дрехи по последна мода, обеди в съдове от костен порцелан и позлатени прибори, поднесени от пълзящи на колене непалски слуги в ливреи и цяла глутница безумно разглезени датски догове.
И през цялото това време, Уилаят яростно пише писма до всички институции и водещи политици в Индия с искания да ѝ бъде възстановена „наследствената собственост“ и дава интервюта пред всеки чуждестранен кореспондент, който се весне наоколо. И всячески къса нервите на властите, най-вече с това, че става доста популярна сред огромната и много обидчива мюсюлманска общност в Индия.
Изобщо, семейството става една от забележителностите на Делхи и е повод за десетки статии и репортажи в международната преса.
Очевидно обаче политическите контакти на Уилаят не са достатъчно силни, защото по някое време, когато парите им свършват, ги изваждат от ВИП-а на гарата и ги завират в една по-закътана ниша в общата чакалня. На гарата идва нов началник, който търпеливо, но твърдо ѝ обяснява, че ще застреля кучетата и ще набие слугите им ако не се пръждосат моментално и това е нов повод Уилаят да опищи целия свят колко лошо се държат властите с нея.
А властите всъщност не могат да направят много. Въпреки че индийските закони позволяват на наследниците на бившите раджи да си получат поне част от имуществото, отнето от държавата, претенциите на Уилият са трудно доказуеми. А също и яростно оспорвани от други наследници на махараджата на Уд, които обвиняват Уилаят, че е самозванка и измамничка.
Отправят няколко предложения за къща на семейството, които Уилаят неизменно отхвърля с обяснението, че къщите били твърде малки - седем спални не ѝ стигали.
По някое време през 1984 г., тогавашният министър-председател на Индия, Индира Ганди, отива на крака при Уилаят и я убеждава да напусне гарата и да се премести в старата царска ловна хижа Малча Махал, разположена в един от парковете на Делхи. Уилаят приема. Малката подробност, че хижата е строена през 14 век и е практически руина изобщо не се оказва проблем.
Семейството заживява там в постепенно прогресираща мизерия и почти пълна изолация – тримата отказват да се срещат с индийци, приемат само чуждестранни журналисти и посетители. Самата Уилаят никога повече не напуска имението и спира да дава интервюта - тръсва тази задача на дъщеря си. Имотът е опасан с ограда от ковано желязо и бодлива тел, охранявана от адски злобни кучета и достъпът до него е абсолютно забранен. С годините, в него израства гъста, непроходима джунгла, която напълно скрива хижата от поглед…
Уилаят умира през 1993 г. на 62 г. Децата ѝ твърдят, че се е самоубила от мъка и в знак на протест срещу „лошото отношение на властите“. Самоубила се като се отровила с диаманти и перли "стрити на прах". (Не става ясно как се стриват диаманти с подръчни средства, ама нейсе.) Самите "принц" и "принцеса" продължават да живеят в Малча Махал в практически тотална нищета до смъртта на Сакина през 2013 г. (?) и на Сайръс през 2017 г.
С което историята с „кралската фамилия на Уд“ почти приключва. Това, което остава да се разбере е… истината.
Благодарение на Елън Бари от „Ню Йорк Таймс“ и страхотното ѝ журналистическо разследване „Принцът от джунглата в Делхи“ знаем, че Уилаят не само няма нищо общо с последния владетел на Уд, а изобщо няма никакъв благороден произход.
Обикновена жена от многолюдната мюсюлманска общност в Лукноу, тя е съпруга на дребен чиновник в местния университет. След обявяването на независимостта на Индия, човекът събира семейството си и емигрира в новосъздадения Пакистан. Където всъщност някак се урежда доста добре и той, жена му и петте им деца живеят общо взето охолно. Неочакваната му смърт през петдесетте обаче обърква живота на цялото семейство. Уилаят специално се вкисва неимоверно и започва да се държи все по-странно. На някакъв прием министър-председателят на Пакистан нещо я ядосва и тя, без изобщо да се замисли, му шибва един зад врата.
За да не я вкарат в затвора, я затварят за шест месеца в лудницата. Както и да си представяте пакистанските лудници през 50-те, нещата явно са били няколко пъти по-зле, защото след излизането си оттам, Уилаят е още по-бясна.
Събира от къщи всичко, което се побира в куфар, заедно с двете си най-малки деца влиза нелегално в Индия в средата на 50-те и започва „кариерата“ си на „принцеса“ и претендент за кралското наследство на Уд...
И тази кариера трае нещо като 40 години, половината от тях в светлината на прожекторите (или на лампите в чакалнята на гарата, ако предпочитате), за да приключи безславно в градската джунгла на Малча Махал. В последните години от живота си, тримата обитатели на някога импозантната руина разчитат единствено на скромните ежемесечни суми, които получават от големия син на Уилаят, Шахид, който някога е отказал да мине индийската граница с майка си, брат си и сестра си и се опитва да води тих, нормален живот в Англия.
Ето така, с комбинация от неукротима хахавост, амбиция, неясно как изградени политически контакти и външни прояви на богатство, власт и благородство, Уилаят успява да избудалка и изгуби времето на практически цяла Индия в продължение на десетилетия, ангажира вниманието и времето на куп депутати, правителствени чиновници и служители, както и практически всички чуждестранни корепоспонденти в Делхи. Което изобщо не е лесна задача в страна, в която се вижда и се случва всичко, което може да ни дойде наум...
Comentários