Стийд Бонет и неговата епична криза на средната възраст

Нека ви разкажа за #клетотокопеле Стийд Бонет, „пиратът-джентълмен“, повече обаче известен като „най-некадърният пират на всички времена“, който в началото на XVIII в. направил доста кратка, доста шумна, доста печална, но и доста необичайна за човек от неговия сой кариера на корсар.

Каквото свършил Стийд Бонет като пират, в повечето случаи оплескал. Бил еднакво ненавиждан както от жертвите си и така и от екипажите си, колегите пирати искрено се забавлявали с него и често го прецаквали. Властите нямали особено отношение към него – за тях си бил пират като пират - мародер и злосторник, който трябвало увисне на въжето. И въпреки всичко това, Стийд Бонет е сред най-шашавите герои в историята на карибските пирати.

Стийд се родил през 1688 г. на остров Барбадос. Бил син на богат местен земевладелец, който се споминал когато Стийд бил на шест. Казват, бил доста образован, макар да не е много ясно къде точно е учил. Така или иначе, когато пораснал, Стийд се заел с това, което се очаквало от него - управлявал плантациите си със захарна тръстика и го раздавал големата работа на ситния си остров.

В свободното от скука време, Стийд си играел на нещо като полицай и мирови съдия. Достигнал ранга на майор от Барбадоската милиция, което обаче вероятно дължал най-вече на големите си поземлени владения, отколкото на някакви бойни подвизи – работата му била да гони избягали роби и да потушава по някой случаен робски бунт.

Както си му било редът, през 1709 г. Стийд се оженил за местна девойка с подходящо потекло и пищно наследство и набързо ѝ спретнал четири деца – трима сина и дъщеря. Изобщо, животът на Стийд не бил абсолютно нищо особено за времето си - живеел си в охолство, поебвал чернокожи робини, продавал захар, пиел чай следобед и шери след вечеря и изобщо го карал съвсем кротко и плантаторски и не се предполагало да остави някаква особена следа в историята…

Докато в един чуден пролетен ден през 1717 г. на Стийд не му хрумнало да стане… пират. Никой не знае с точност защо. Някои казват, жена му била някакво безподобно мрънкало, което така му изпилило нервите, че той решил да се махне възможно най-далече от нея. Ако е така, това трябва да е било някаква доста рядко срещана в историята и направо епична форма на криза на средната възраст. Други твърдят, че го направил заради едната скука. Трети смятат, че човекът просто много искал живот, изпълнен с приключения, битки и слава…

Наистина, тогава бил т. нар. Златният век на пиратството в Карибско море, но нямало и помен от романтиката, с която често разказват за онези времена в наши дни. В 99% от случаите хората не ставали пирати по собствено желание, а от наистина много зор или просто много лошотия. Никой още не бил чувал за Джони Деп и на пиратите се гледало доста прагматично – като на крадци и убийци и толкоз. Което обяснява защо обичайната присъда за пиратство била смърт чрез обесване.

Така или иначе, решението на Стийд било нелепо, странно и крайно необичайно. Защото макар и роден на остров, той нямал и грам представа от корабоплаване и въпреки образованието си, нямал хал хабер нито за морски бой, нито за командване на екипаж.

Очевидно нищо от това не спряло този целеустремен британски джентълмен. Зарязал жена и деца у дома, зарязал и целия си бизнес и купил една шхуна, която кръстил „Отмъщение“, но за какво и срещу кого не станало ясно. Платил да оборудват кораба с 12 оръдия (цената трябва да е била астрономическа), наредил да му обзаведат и разкошна каюта и набутал в нея цяла библиотека с книги.

Когато наемал екипаж за кораба, Стийд също не спазил правилата. Обичайната практика била всеки отделен пират да живее от своя дял от евентуалната плячка. Стийд обаче назначил екипажа си на твърда заплата, която плащал от джоба си. Това, впрочем, заличило и малкото уважение, което екипажът изпитвал към него. Вероятно защото очакванията на екипажа били за много повече пари от плячка, отколкото от заплата, която можели да припечелят и като кротки моряци на търговски кораби.

Когато най-сетне натъкмил кораб и екипаж, Стийд веднага се отправил на север и много скоро се оказал до бреговете на Вирджиния, където набързо плячкосал няколко британски кораба. Естествено, както при повечето пирати, плячката му изобщо не била в злато и скъпоценни камъни, а най-вече провизии, дрехи, амуниции и корабно оборудване - все неща, които след това трябвало да продава, за да осребри.

Няколко печално завършили опита тотално отказали Стийд Бонет от морските битки, така че той общо взето се придържал към правилото „бум! - байрак – гепи – бегай“. Иначе казано, пращал едно гюле пред носа на кораба-жертва, вдигал пиратското знаме, за да е ясно какво се случва и когато ония се предадели, плячкосвал каквото може и бягал.

Обикновено, Стийд третирал екипажите и пътниците на пленените кораби добре. В смисъл, не тормозел прекалено жените и не пердашел твърде много мъжете. Това, както и навика му да се облича по последна мода, му докарало прозвището „Пиратът-джентълмен“. Изключение правел с корабите от Барбадос, които неизменно изгарял. Никой не е съвсем сигурен защо – вероятно, за да не бъде идентифициран, ако някой на тях вземе та го познае или просто за отмъщение, ама за какво точно, както стана вече дума, не е ясно.

Първоначалният относителен късмет в кариерата на Стийд Бонет като пират свършил буквално няколко месеца след като отплавал от Барбадос. Докато се шматкал около Флорида, с всичкия си акъл Стийд заповядал на хората си да атакуват тежко въоръжен испански галеон, пратен да охранява и прибере товара от друг испански кораб, потопен наблизо.

Испанците дръпнали няколко чудесни залпа към коритото на Стийд, успели да убият доста от екипажа му и да ранят почти всички останали, включително и него. Било истинско чудо, че корабът му някак успял да докрета до Насау на Бахамите, неофициалната пиратска столица по онова време.

Едуърд Тийч - Черната брада

Там, по силата на обстоятелствата, Стийд Бонет се засякъл с друг английски пройдоха на име Едуърд Тийч (или Тач), много по-известен с пиратското си прозвище Черната брада.

За Стийд моментът не бил никак добър – ранен, с осакатен кораб и оредял екипаж, който не го бръснел за слива. Затова изобщо не е чудно, че когато Тийч му предложил да станат комбина, той се съгласил. Тийч станал капитан на „Отмъщение“, а самият Стийд останал на борда като нещо като… нещо като… А бе, да кажем, че повече го играел куфар, отколкото някакъв фактор на борда.

През следващата година, двамата кръстосали няколко пъти Карибско море и атлантическото крайбрежие на Северна Америка, заловили повече от дузина кораби, а във времето свободно от обири и убийства пиянствали и се карали. За разлика от Стийд обаче, Тийч, опитен моряк и войник, обичал да си присвоява някои от пленените кораби и скоро завъдил цяла флотилия, която плячкосвала наред из моретата и му плащала комисион.

През пролетта на 1718 г., английският крал Джордж I решил да бори пиратството и обявил амнистия за всички пирати, които отидат и се предадат на властите в Северна Каролина. Тийч, който отдавна искал да се оттегли от пиратството, убедил Бонет да се предадат заедно. Двамата се явили на уреченото място и Стийд бил пратен да преговаря с местния британски губернатор. Докато той обаче се шматкал на брега, Тийч плякосал кораба му, свалил екипажа му на някакъв необитаем остров без храна и вода и духнал, гадта мръсна.

Когато се върнал, Стийд доста се вкиснал. Взел си кораба, прибрал екипажа си от острова и тръгнал да гони Тийч. За негов късмет (вероятно) така и не намерил следа от него. Двамата никога повече не се срещнали.

След като си получил сертификата за амнистия, Стийд тръгнал да търси ново препитание, законно по възможност. И баш тогава, Англия пак започнала война с Испания и той получил кралско разрешително да мародерства всеки испански кораб по пътя си.

Обаче трябвало да си вземе разрешителното от остров Сейнт Томас, по онова време датско владение, и по пътя натам, на Стийд явно нещо пак му бръмнало в кратуната и отново се отдал на чисто пиратство. Ама за всеки случай, за да не си прецака амнистията, си сменил името на „Капитан Томас“, а кораба преименувал от „Отмъщение“ на „Ройъл Джеймс“. За кратко време обикалял моретата и ошушквал разни мизерници, от което не станал нито по-богат, нито по-прославен.

През август 1718 г., Стийд вкарал кораба си в един приток на река Кейп Фиър в Северна Каролина. Искал да изчака там сезона на ураганите, а и корабът бил в лошо състояние – пропускал вода и имал спешна нужда от ремонт. Докато тъкмели кораба, бил засечен от местните, които тутакси информирали властите, че шайка пирати се шматкат из реките наоколо. Губернаторът пратил два кораба, начело с някой си полковник Уилям Рет.

Стийд решил да си пробива път към морето с бой и скоро срещнал корабите на Рет, които тутакси се опитали да го приклещят помежду си. Бонет пък опитал да избегне това, но взел че заседнал до единия бряг. Понеже било отлив обаче, корабчетата на Рет също заседнали.

И настанала една доста комична битка – три заседнали в пясъка кораби, по чиито палуби се щурат моряци, които се стрелят залудо един друг с пушки и пищови и така пет-шест часа… Казват, Стийд се бил смело. В смисъл, крачел по палубата на кораб си и заплашвал да гръмне всеки пират, който побегне. Ама не гръмнал никого.

Когато дошъл приливът, корабите на Рет се освободили първи и Стийд Бонет нямал друг избор, освен да се гръмне или да се предаде. Заповядал на оръжейника си да взриви кораба, но екипажът му се разбунтувал, някой проснал оръжейника с едно кроше и с това битката приключила.

Пиратите били отведени в Чарлстън, където офицерите, включително Стийд били затворени в къщата на местен търговец в очакване на съдебното дело. Обзет от напълно основателни предчувствия, Бонет избягал, откраднал малка лодка и духнал в морето, но кофти ветрове го върнали обратно към брега, където му се наложило да преживее унижението да бъде пленен от полковник Рет за втори път.

Когато го изправили пред съда, хората от екипажа му вече били осъдени и повечето били увиснали на въжето. Обвиненията към Стийд били за пиратство срещу само два кораба, но един от хората му свидетелствал срещу него и за останалите бели. Много ясно, осъдили го на смърт.

Странно или не, екзекуцията му била отлагана седем пъти. Стийд заливал всеки по-важен из колонията с молби за милост и обещания сам да си отреже ръцете и краката като гаранция, че никога повече няма да пиратства. Излиянията му били толкова идиотски, че магистрати и местни политици сериозно се зачудили дали е добра идея да екзекутират побъркан човек. Освен това, Стийд явно се ползвал и със сериозна и много съмнителна популярност сред доста от знатното женско население на Чарлстън.

В крайна сметка обаче, на 10 декември 1718 г., Стийд Бонет, пиратът-джентълмен скоропостижно увиснал на въжето, след доста пищна, макар и доста кратка (няма и две години), пиратска кариера...

Може да се спори дали Стийд Бонет е наистина „най-некадърният пират в историята", но определено в живота му на морски разбойник присъстват редица абсурди. Но колкото и да няма особена логика човек като него (без никакви познания за неща безспорни важни за моряк и войник), да бъде запомнен с друго освен като комична фигура, той останал в историята като сподвижник и съвременник на някои от най-страховитите корсари от онези времена. Така е то – историята понякога има странен вкус за своите герои.