Нека ви разкажа историята за възхода и падението на #клетотокопеле Жан де Валоа, много повече известна като графиня де ла Мот - млада френска селянка, която много обичала публичната слава, скъпите джунджурии, хубавите рокли и разгулния живот, в този ред и поради тези свои наклонности, през 1785 г. спретнала една от най-епичните и съдбоносни афери в цялата история на Франция.
Тъй като по онова време кръшни девойки и зрели дами възхождали и падали под път и над път, баш нейната история едва ли щеше да е особено интересна ако милата Жан някак не била успяла да повлече със себе си и… френската кралица Мария Антоанета. А това вече било скандал с национален мащаб, от който имало… да ги наречем, последствия. Като например мегаяк публичен резил за величеството, а оттам и цялата френска монархия като институция, последван и от една от най-значимите революции в историята на човечеството, Великата френска.
А всичко започнало доста по-рано, през 1772 г., когато скучният и страхлив френски крал Луи XV (повече за него тук) не възжелал да дари поредната си любовница с възможно най-яката, най-уникална и поради това, най-безобразно скъпа диамантена огърлица. Защо? Защото, според краля прекрасната бяла гушка на дамата просто плачела за подобно украшение и туйто.
Изделието било поръчано на парижките бижутери Шарл Бьомер и Пол Басанж, на които им трябвали няколко години и един вагон пари, за да съберат нужното количество диаманти. Получило се нещо неописуемо с няколко висящи наниза с общо 647 диаманта, общо 2800 карата, с прилежащите им там всякакви финтифлюшки и панделки. Казват, чудовищното нещо струвало към 2 милиона ливри (над $16 милиона днешни пари)…
И след всичкия този зор, какво станало? Ами, нищо не станало, защото Луи XVсе гътнал от едра шарка, любовницата и бялата ѝ гушка се прибрали при номиналния ѝ съпруг и бижутерите се оказали без клиент, но с вече произведен безумно скъп и никому ненужен продукт. Никой друг крал, кралица, принцеса и прочее благородна паплач в Европа не пожелал огърлицата – някои нямали тия пари, други просто не се кефели на скапаното колиенце.
Когато в двора се появила булката на новия крал Луи XVI - кръшна и мегамабициозна австрийка на име Мария Антоанета, бижутерите опитали да го шитнат на нея, но и тя ги отрязала. Бьомер и Басанж така си и си останали безутешни собственици на тъпата огърлица ина всички дългове, които били натрупали заради нея.
Докато се случвало всичко това, в селцето Сен Реми близо до Париж, в семейството на дребен, ама наистина много дребен, направо ню-ню благородник-пияница растяла девойката Жан. Растяла в трайна мизерия, защото баща ѝ, макар технически да бил роднина на френските крале, защото бил пра-пра-пра-внук на крал Анри II, произхождал от едно от незаконнородените му деца, така че от това нямало особена файда.
Когато дълговете на семейството ѝ станали непоносими, те вкупом се изнесли към Париж, където малката Жан била принудена да проси по улиците и да яде бой от майка си, когато се върнела с твърде малко пари. Разгеле някаква далечна роднина успяла да издейства държавна пенсия за клетото наследниче на династията Валоа, та поне спряла да се шматка с протегната ръка по улиците.
През 1780 г., вече на 24, Жан вече имала ясно очертан план за живота си – тя щяла да стане най-важната дама в парижкото общество, ще се облича с най-яките рокли и ще води бахти бляскавия живот и всички, всички, всички ще говорят за нея и ще я обичат.
Първа стъпка в плана обаче била да си намери подходящ съпруг. Такъв се оказал някакъв жалък офицер от жандармерията, завършеният мухльо граф Марк-Антоан-Николас дьо ла Мот. Сватбата им, впрочем, била доста ускорена, защото Жан се явила на нея отдавна бременна с близнаци, които родила само месец по-късно и които, уви, починали няколко дни след раждането.
Неспособността на графа да удовлетвори финансовите нужди на жена си довели до следващата важна стъпка плана на Жан, а именно да организира осребряването на роднинските си връзки с царстващата династия. Решението изглеждало просто – Жан се запознава с Мария Антоанета, двете стават BFF-ки и кралицата тутакси подписва нужните укази, едикти и там каквото трябва, така щото Жан повече да не мисли за пари до края на живота си.
За да се случи всичко това, Жан започнала всеки ден да кисне в двореца във Версай (където изглежда всеки подходящо облечен гражданин можел да си влезе ей тъй) и да се опитва да привлече вниманието на кралицата. Което се случило, но и не съвсем, защото кралицата хич не пасяла трева и Жан далеч не била първата, която пробвала тая врътка. Иначе казано, Мария Антоанета знаела за Жан, но всячески се стараела да я игнорира и избягва.
Нищо обаче не можела да откаже милата графиня де Ла Мот от набелязаната цел. Като не станало по гореописания начин, тя измислила друг – намерила си спонсор. През 1783 г. тя съблазнила достолепния кардинал-принц Луи дьо Роан, голяма клечка в тогавашна Франция, който много искал да стане министър-председател на страната. Което не се случило никога и, както ще стане ясно по-нататък, Франция извадила шибано голям късмет с това.
Дьо Роан бил напет, красив джентълмен на около 50, притежавал земи и се ползвал с голямо влияние, но имал и голям проблем: Мария Антоанета не можела да го понася, защото навремето бил твърдо против тя да се омъжи за краля. Поради това дьо Роан бил принуден да търси заобиколни начини да спечели отново доверието ѝ, защото кралят не смеел дори да пръцне без жена му да му разреши.
Младата Жан набързо спретнала нов план. Тъй като непрекъснато се мотаела из Версай и била забелязвана често да влиза и излиза от двореца, започнала навсякъде да разправя, че с кралицата са биз-бизе. Дори платила на някакъв пазач да я пусне зад оградата на личната резиденция на кралицата през нощта, така че дьо Роан да я види как се измъква, уж след тайна среща с Мария Антоанета. Тази случка и дворцовата машина за клюки свършили необходимото и когато Жан предложила на кардинала да му помогне с неговия проблем, той тутакси се навил.
След известно време Жан споделила на дьо Роан, че е говорила с кралицата за него и тя вече не му се сърдела толкова много, даже била помолила кардиналът да ѝ пише. Дьо Роан моментално грабнал перодръжката и надраскотил бахти прочувственото писмо, което Жан послушно отнесла в двора. Не след дълго, тя донесла и отговора на кралицата, кардиналът пак писал, кралицата отново отговорила и изобщо започнала някаква протяжна епистоларна въртележка, която лека-полека започнала да добива и ясно различим сексуален характер.
Естествено, кралицата хал хабер си нямала за тая кореспонденция, защото всички нейни писма до кардинала били написани от някакъв офицер с красив почерк и диктувани от Жан. Това че почеркът изобщо не бил на Мария Антоанета нямало особено значение за дьо Роан – той бил буквално заслепен от амбиция и желание за издигане до върха. Важна подробност е, че в много от писмата „кралицата“ съветвала кардинала да възнагради „вярната Жан“ за куриерските услуги, което обикновено се случвало без никакво забавяне.
Известно време работата вървяла добре, но кардиналът взел да става настоятелен и да иска да се види очи в очи с кралицата. Което вече било проблем на няколко нива. Но не и за Жан. Тя намерила някаква проститутка, която бегло напомняла на Мария Антоанета и казала на кардинала, че кралицата ще го чака в полунощ в парка на двореца Версай. Щял да я познае в тъмното по това, че държи в ръката си роза... Не е известно как точно е протекла срещата, но невероятно наглият номер на Жан явно бил успешен, защото на следващия ден замаяният от радост дьо Роан кръстил една от алеите в парка на имението си „Променада на Розата“ в чест на събитието.
Оттам нататък, измамата продължила по до болка познат в наши дни сценарий – „кралицата“ изведнъж се оказала в сериозни финансови затруднения и започнала да крънка дьо Роан за пари. С всичкия си акъл, Кардиналът наистина започнал да праща парите по Жан, която, видиш ли, тутакси се сдобила с много яка вила в родното си село, започнала да организира изумително пищни партита, да се вози в карета с формата на въздушен балон и да се облича във възможно най-скъпите и шикозни тоалети.
Междувременно, слуховете за дружбата между кралицата и Жан стигнали и до ония двама клети бижутери. Един чудесен ден, те замъкнали бижуто при Жан и попитали дали няма някакъв начин да им помогне отново да го пробутат на кралицата. Очичките на Жан светнали. Рекла им „Никъв проблем, братлета!“ и тутакси се заела с новата схема.
Много скоро, „кралицата“ писала на дьо Роан, че има нужда от помощ по един „много чувствителен въпрос“, а именно следният: кралицата много искала да купи огърлицата, но не можела да го направи директно. Както казват в наши дни, щяло да е „кофти оптика“ кралицата да пръска бахти парите докато „хората няма какво да ядат“. Затова бил нужен дискретен посредник, който да я купи вместо нея, а тя после да му върне парите.
Дьо Роан, идиотът му с идиот, веднага клъвнал. В негова защита трябва да се каже, че Мария Антоанета била прословута с огромните дългове, които непрекъснато трупала, така че молбата не звучала съвсем неправдоподобно. Лошото било, че и дьо Роан не бил от най-благоразумните в харчовете, та и той си имал собствени финансови проблеми. Бижутерите обаче му дали сериозна отстъпка „семейство и приятели“ и договорили с него план за разсрочено плащане в четири вноски – толкова много искали да се отърват от шибаното нещо.
Договорът бил съставен и предаден на Жан, която скоро го върнала „подписан“ от кралицата. Тук тя допуснала брутална грешка: подписът на кралицата гласял „Мария Антоанета Френска“, вместо просто „Мария Антоанета“, какъвто бил навикът на кралицата и въпреки че това бил известен факт, никой от мъжете в сделката не се светнал, че нещо не е наред. Сигурно защото бижутерите били чакали цели тринайсет години да се отърват от скапаното нещо, а дьо Роан явно вече бил вече тотално изкукал от зор за власт и привилегии.
Оттук нататък нещата обаче започнали да се сговняват. Жан вече нямала никакви спирачки - харчела с още по-голям размах и за месец пръснала толкова пари, колкото други благородници профуквали за цяла година. Времето до датата на първата вноска обаче изтичало и всички започнали да стават извънредно нервни. Тя нямала никакъв друг избор затова цъфнала при бижутерите и казала, че подписът на кралицата е фалшифициран, неясно от кого и поради това сделка няма.
О, драма! О, паника! О, френски кошмар! Но не било само до парите - бижутерите и дьо Роан се оказали в много кофти ситуация защото не било толкова просто да отидат при кралицата да я питат верно ли не е купувала огърлицата – това щяло да е мега-скандално по повече от една причина и на всичкото отгоре можело да им донесе обвинение в държавна измяна за уронване престижа на величеството. Точно на това разчитала и Жан.
За съжаление, тя не била взела предвид един важен фактор – клюките. Колкото и да игнорирала Жан, кралицата нямала никакво намерение да оставя всякакви слухове и простотии да се носят по неин адрес, затова се постарала господата Бьомер и Басанж да са наясно, че тя никога не е искала да купува огърлицата и не е пращала никакви писма на дьо Роан.
На свой ред, кардиналът бил привикан пред краля и кралицата да се обяснява. В своя защита той показал едно от „писмата“ от кралицата на величествата и му се наложило най-сетне да проумее, че са го направили на маймуна и тотално посмешище. Но вече било късно – на 17 август 1785 кардинал-принц Луи дьо Роан бил арестуван и тикнат в Бастилията.
Три дни по-късно, арестували и Жан…
Изминали цели пет гадни месеца, преди съдебното дело срещу нея да започне. Жан естествено отрекла всичко. Когато въртиопашеството, кокетните усмивки и сърцераздирателният плач се оказали недостатъчни, за да предизвикат съчувствието на съдии и надзиратели, тя започнала да върти всевъзможни номера – зверски ухапала тъмничаря си, късала дрехите си и се криела гола под леглото в килията си, за да не могат да я отведат в съда и т.н.
Междувременно, всички в Париж, че и в цяла Франция, ужасно се забавлявали с тая работа. В крайна сметка историята си била наистина яка – в нея имало секс, амбиция, алчност, високопоставени участници, възход, падение, короновани особи… Предприемчиви търговци започнали бизнес с тематичен мърчандайз по улиците на френската столица и макар и опандизена, обезпаричена и принудена да хапе, рита и върши всякакви други глупости, Жан успяла да постигне една от най-важните си цели в живота – всички в Париж говорели за нея.
Мария Антоанета, която (за разнообразие) нямала абсолютно никаква вина в цялата история, се оказала най-сериозно засегната от нея. Бездруго недобрата ѝ репутация сред народа достигнала ново дъно. Въпреки че цялата ѝ роля в тъпата афера била измислица на Жан, французите били вече абсолютно убедени, че кралицата им е побъркана по диамантите курветина, а цялата монархия – пълен ташак. Върхът бил, когато анонимен порнограф публикувал памфлет озаглавен „Кралският бордей“, в който се намеквало, че дьо Роан е истинският баща на някои от децата на кралицата.
Съдът решил, че дьо Роан е просто зверски тъп дърт пергиш, без вина за случката и го пуснали на свобода. По този начин, макар и индиректно, се признавало, че заради ужасната репутация на кралицата, дьо Роан имал основания да вярва, че тя наистина ще тръгне да се въргаля с него в храстите на Версайския парк. Народът виел от кеф, а Мария Антоанета изпаднала в тежка нервна криза.
Някой обаче трябвало да го отнесе за целия скандал, който останал в историята като „Аферата с огърлицата“ и този някой била Жан. В крайна сметка, тя била единствената, която макар и временно, успяла да намаже нещо от нея.
Цялото и имущество било реквизирано в полза на краля, бичували я и я жигосали с буквата V (от voleuse - крадла) на двете рамена. Казват, тя толкова се дърпала докато я жигосват, че нажеженият ръжен вместо в рамото, я уцелил в едната гърда. След което я осъдили на доживотен затвор.
Колкото и да е странно, народът симпатизирал на Жан. Не защото толкова си падал по крадци, а защото просто не можел да трае Мария Антоанета и мъжа ѝ, безполезният и доволно некадърен Луи XVI. Причините за това били много, не на последно място сред тях безобразното финансово състояние на страната, колосалната корупция и повсеместната немотия.
Затова едва ли е чудно, че след само година в панделата, през юни 1787 г., анонимен благодетел помогнал на Жан да избяга, предрешена като мъж. Няколко дни по-късно, тя се появила в Лондон, а през 1789 г., за тотален ужас на Мария Антоанета, публикувала мемоарите си, в които многословно защитавала своята невинност и хвърлила цялата вина за аферата върху кралицата.
Жан успяла да избяга от френските власти, но не успяла да избяга от себе си. Меракът за охолен живот никога не я напуснал и за кратко време успяла да натрупа солидни дългове. На 23 август 1791 г., докато се криела в някаква хотелска стая в Лондон, разбрала, че в хотела са дошли събирачи на дългове. Ужасена, че отново ще бъде тикната зад решетките, Жан скочила през прозореца на стаята си. Когато я намерили просната на улицата, била с два счупени крака, раздробен таз, счупена ръка и без едно око. Умряла в мъки два месеца по-късно на тридесет и четири годишна възраст.
Така приключила историята на Жан, контеса Валоа дьо ла Мот, която просто искала да бъде най-знаменитата и най-уважавана дама на Париж. Но колкото и да е кокошкарска и криминална, нейната история е неразривно свързана със съдбата на Мария Антоанета, а и на цяла Франция. Макар да не е причина за Френската революция, тази афера категорично спомогнала за лошия имидж на монархията и по елементарен, директен и ясен начин дала на нацията детайлен и доволно неприятен портрет на френската аристокрация от онова време.
Колкото до останалите герои в Аферата с огърлицата, принц – кардинал Луи дьо Роан за кратко заминал в доброволно изгнание в дълбоката френска провинция, но скоро му разрешили да се върне Страсбург, където било седалището на неговата епископия. След революцията през 1789 г. за кратко влезнал в политиката като депутат в Националното събрание, но тъй като отказал да положи клетва за вярност пред новото френско правителство, емигрирал в Германия, където през 1803 г. тихо и кротко пукнал.
Шарл Бьомер И Пол Басанж били принудени да обявят банкрут. Бьомер умрял през 1794 г., а неговият ортак Басанж - през 1812 г. В наши дни съществува компания за бижута и диаманти, която носи техните имена, но няма нищо общо с тях или техните наследници.
Мария Антоанета, както е известно, е обезглавена публично на Площада на революцията (сега известен като Плас де ла Конкорд) в Париж през октомври 1793 г. десет месеца след своя съпруг, след като революционното френско правителство разкрива заговор за нейното измъкване от затвора (организиран без нейно знание).
Колкото до огърлицата… Огърлицата изчезнала и досега никой не я знае къде е, като за най-вероятна се счита версията, че Жан я е разпарчетосала и похарчила за своите кефчета диамант по диамант.
Та така…
コメント